Васил Левски е роден на 6(18) юли 1837 г. в Карлово. В църковните регистри е записан под името Васил Иванов Кунчев, но историята ще го запомни с още дузина имена, две от които ще останат безсмъртни – Васил Левски и Апостола. Детството на Левски не е леко. Баща му – Иван Кунчев умира рано и върху 14 годишния Васил паднала отговорността да помага в изхранването на семейството. Започнал учението си в карловското взаимно училище, но под влияние на вуйчо си станал послушник и в продължение на три години обикалял из селата за да събира помощи за Хилендарския манастир, учил църковно пеене и богослужение. За кратко време имал възможност да продължи образованието си в Стара Загора, но след това приел монашеството в Сопотския манастир (1858 г.) под името Игнатий.
През пролетта на 1862 г. Васил Левски, по призива на Георги Раковски, се отправил за Белград за да се включи в Първата българска легия. В Белград получил и бойното си кръщение, и името Левски. След разтуряне на легията се завърнал в Българско и известно време учителствал в с. Войнягово, Карловско, а по-късно в добруджанското село Ени кьой. В началото на 1867 г., привлечен от поредното раздвижване на българската емиграция в Румъния, Левски се отправил за Букурещ и се свързал с Раковски. По негова препоръка бил избран за знаменосец на четата на Панайот Хитов. След тримесечен поход по Стара планина четата преминала в Сърбия, а Левски заминал за Белград. Малко по-късно се записал във Втората българска легия, организирана от дейците на Добродетелната дружина. Изкарал успешно всички изпити, Левски очаквал предстоящата сръбско-турска война, но разтурянето на легията осуетило плановете за вдигане на въоръжено въстание в българските земи. Последвал и неуспехът на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Подобно на мнозина свои другари, Левски изживял с болка гибелта на Хаджидимитровата чета и несполуките от 1867 и 1868 г. За разлика от повечето емигрантски дейци обаче още през пролетта на 1868 г. той обмислял нови възможности за решаване на българския политически въпрос. Показателни в това отношение били неговите разсъждения споделени в писма до Найден Геров и Панайот Хитов, в които търсел подкрепа за осъщестяването на замислите си. Левски осъзнавал, че неуспехите на емиграцията се дължали до голяма степен на политическата апатия вътре в страната. Почти цяло десетилетие емигрантските дейци крояли планове за освобождение на България, организирали и изпращали чети в страната, сформирали легии и доброволчески отряди, но всички усилия отивали напразно. Основната причина Левски виждал в разминаването на представите на политическата емиграция за положението в страната и реалното състояние на обществените настроения. Изходът Левски виждал в целенасочената и последователна революционна агитация вътре в страната и в ангажирането под различни форми на възможно повече слоеве от възраждащото се българско общество. Затова неслучайно, след кратък престой в Букурещ той решил да предприеме обиколка из българските земи.
През декември 1868 г., с помощта на „Българското общество” и лично на Димитър Ценович, той заминал за Цариград и оттам преминал в Българско. Целта на тази обиколка била да се набере информация за реалното състояние на политическите настроения в страната. Някои изследователи приемат, че още по време на първата обиколка Левски успял да изгради комитети в отделни селища, но сериозни подтвърждения за това все още липсват. Завърнал се в Букурещ през март 1869 г., Левски пристъпил към подготовката на втората си обиколка. С помощта на „Млада България” била отпечатана изготвената от Иван Касабов „Прокламация от името на Привременното правителство в Балкана”, която трябвало да послужи на Левски като доказателство за сериозността на неговата мисия и същевременно да илюстрира идейната близост с делото на Раковски и Тайния комитет.
Втората обиколка на Левски започнала на 1 май 1869 г. и завършила на 26 август. За около четири месеца Левски преминал през редица селища из Дунавския вилает и в Южна България, срещнал се с много от своите стари познати, намерил съмишленици сред изявени млади учители, търговци, читалищни деятели. По време на втората обиколка Левски създал в Плевен, Ловеч, Карлово, Сопот и други селища из вътрешността на страната и първите революционни комитети в България.
След като се завърнал в Букурещ, отново се присъединил към групата на „младите” и взел участие в изграждането на БРЦК, но продължителните и безплодни спорове сред емиграцията го подтикнали за трети пореден път да напусне Румъния и през пролетта на 1870 г. да се прехвърли в Българско. За около година и половина Васил Левски успял да изгради широка нелегална комитетска мрежа обхващаща цялата територия на страната. Начело на така оформилата се Вътрешна революционна организация стоял Ловешкият комитет, а връзката с емиграцията в Румъния се осъществявала по специално изградени конспиративни канали. Под ръководството на Левски комитетите разгърнали активна пропагандна дейност сред населението и това създало реални предпоставки за пристъпване към подготовката на една действително общонационална революция. През 1871 г. Васил Левски разработил и Проектоустав („Нареда”) на ВРО, в който обосновал основните си възгледи за политическите борби на българския народ. Според Левски, целта на революционната организация била „с една обща революция да се направи коренно преобразование в сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република … Да се подигне храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието,братството и съвършеното равенство между всички народности”. С тези си идеи Левски фактически наложил в българското националноосвободително движение ценностите на европейската буржоазно-демократична мисъл от ХIХ в. и отбелязал едно най-високите идейни постижения в политическото възраждане на българите.
В края на 1871 г. и БРЦК в Букурещ начело с Любен Каравелов и Вътрешната организация начело с Левски стигнали до убеждението, че за успеха на освободителното движение било нужно обединяване на усилията на комитетската организация в страната с тези на емиграцията. Така постепенно изкристализирала идеята за провеждане на Общо събрание, което да разработи нови програмни документи и да избере единно ръководство. Събранието се организирало в румънската столица от 29 април до 4 май 1872 г. След продължителни дискусии, делегатите приели програма и устав, и избрали Любен Каравелов за председател на БРЦК. Малко по-късно, в съответствие с новия устав, Л. Каравелов посочил Кириак Цанков за подпредседател на комитета, Олимпи Панов за скеретар, Димитър Ценович за касиер, а Васил Левски и Панайот Хитов за членове. Левски получил и специално пълномощно да представлява Централния комитет „навсякъде и във всичко”.
След Общото събрание Левски се завърнал в Българско и пристъпил към структурни промени във Вътрешната революционна организация, налагащи се от изискванията на новия устав на БРЦК. Ловешкият централен комитет бил приравнен по статут на останалите комитети. В практиката на революционната организация окончателно се наложили конспиративните принципи, тайната поща, тайната полиция. През есента на 1872 г. се създали и първите окръжни центрове, които осъществявали координацията между Букурещкия централен комитет и местните комитети в страната. По същото време, по инициатива на комитетските дейци в Тетевенско и Етрополско бил изготвен план за нападение над турската поща в старопланинския проход Арабаконак.
Акцията била осъществена, под ръководството на Димитър Общо, на 22 септември 1872 г., но турската полиция взела извънредни мерки за разкриване на участниците и в крайна сметка успяла да ги арестува. Направените признания по време на разпитите позволили на властта да нанесе съкрушителен удар върху революционната организация. Десетки комитетски дейци, между които и Димитър Общи били арестувани и изправени пред организирания в София извънреден съдебен процес.
По това време Левски се намирал в Южна България. Първоначално той започнал да обмисля план за освобождаването на всички арестувани, но обстановката се усложнявала. Същевременно сред членовете на централното ръководство настъпили противоречия във връзка с предложението на Любен Каравелов да се пристъпи към вдигане на въстание в страната. Васил Левски преценил, че при създалата се ситуация е наложително да замине за Букурещ и да запознае БРЦК с реалното състояние на комитетската организация след извършените арести. На път за Румъния той се отбил в Ловеч за да прибере комитетската архива, но вследствие на предателство, бил заловен в ханчето на с. Къкрина, Ловешко и изправен пред съда в София. На 6/18 февруари 1873 г. Васил Левски бил обесен.
